Васко Кеца: Не ща подаяние, искам си пенсията!

И малките деца знаят, че Васил Найденов е певец №1 на България. Затова няма да изреждаме музикалните му успехи, само ще отбележим, че освен гениален изпълнител, той е и изключителен философ – размислите му за заобикалящата ни действителност са впечатляващи.  Традиция е във всеки великденски „Уикенд” да публикуваме интервю с Кеца. Спазваме този обичай и сега – предлагаме ви впечатляваща негова изповед, направена в навечерието на Възкресението и в разгара на ваксинацията.- Г-н Найденов, остават броени дни до Великден. Как ще отпразнувате Възкресението Христово? – Нямам никакви специални планове. По-добрият и безопасен вариант е човек да прекара празника вкъщи и по възможност да не се среща с много хора. Живеем по нестандартен начин вече повече от година. Може би ние, певците, сме сред най-ощетените от Ковид-19. Наскоро минах през Студентски град и се оказа, че още виси билборд на концерт, който е продаден от миналата година. Променя му се само датата заради пандемията. Сега на 29 май се надявам да се състои в зала „Джой Стейшън клуб”, дано да не го отложат отново. Преди години мен дори ме бяха поканили да открия същата тази зала. Бил съм 4-5 пъти на сцената й. Тя е най-близко до понятието концерт по отношение на публика, обем на сцена и апаратура. Капацитетът й е над 2000 души. Много добре знам, какво означава концерт, въпреки че в последните години работя повече по пиано барове и клубове. Все пак пътувам по участия от 18-19-годишен. Ако Лили Иванова, аз и „Диана Експрес” не сме пътували достатъчно, не знам кой го е правил (смее се). – Не делите концертите на големи и малки… – Не ги деля на концерти и неконцерти. Човек ако е професионалист, може да направи атмосфера дори в зала с 250-300 места. Не големината на салона определя качеството. Аз съм работил вечери наред в най-големия спортен комплекс в Москва, обикалял съм летни театри и стадиони. През кариерата ми се е случвало, какво ли не. И когато някой ме попита кога ще направя един сериозен концерт, ми е странно. Каква е разликата между сериозен и несериозен концерт? Ако ги деля така, няма да имам публика. Където и да съм, давам всичко от себе си, угаждам на тези, които са дошли да ме слушат. Случва се да ме викат на бис, и въпреки че съм изморен, се връщам отново на сцената. Хората щом ти пеят песните, щом са отделели от съня и работата си, трябва да ги уважиш. Длъжен си да си всеотдаен. Спазвам тези норми и може би това е една от причините и досега да е пълно на мои участия. Важна е връзката „Публика – артист”. Ако я няма, и най-голямата световна знаменитост е напълно загубена, без значение на каква реклама и билбордове разчита. – Липсват ли ви срещите с публиката в пандемията? – Проблем е това. Не се включих в модела пеене по интернет. Няколко пъти ми предложиха, но отказах. Тази стерилност – да не виждаш никого, ми е чужда. Публиката когато е срещу теб, се получава атмосфера. За мен е важно хората да са наоколо, да има взаимност като пеене и реакция. Дори и да не те харесват в някоя песен, пак се реагира. Не е и необходимо с всяко нещо да си харесван. – Ваксинирахте ли се? – Да. Преди 2 седмици ми поставиха първата доза. В началото на май ще ми сложат и втората. Дразнил съм се понякога, когато по странен български обичай да нямат доверие на нищо някои хора коментират, че не съществува Ковид-19 и, видите ли, с ваксината щели да ни чипират. Подобно конспиративно мислене за съжаление е характерно за част от сънародниците ни. Не бива, когато измират хиляди, да се проявява недоверие. Това е вид неграмотност. Да ви дам ли един интересен пример за това колко много се съмняват българите? – Да, разбира се… – Преди години имах концерт в Стара Загора и едно момиче дойде при мен на сцената, дори изпълнихме двамата част от песен. След това ми поднесе цветя. Накрая ме чакаше зад кулисите с подарък и ме попита: „На живо ли пяхте?”. Отвърнах й: „Да, нали и вие пяхте с мен”. Момичето обясни – в медиите пишело, че изпълнителите не пеят на живо, та затова решило да попита. Представете си до каква степен медиите могат да влияят на хората! Това важи и за Ковид-19. Много е смешно, че всеки е компетентен, всеки говори и обсъжда с приятели, всеки е запознат със здравето и заразяването, та чак и с имунната система. Една известна наша актриса, която е била в Америка, каза, че там на местните като им се нареди, веднага изпълняват. И в Германия е така, а нашенецът разсъждава и дава съвети. Това си е част от натюрела на българина. – Получихте ли вече първата пенсия-награда в размер на 500 лева, която трябва да взимате всеки месец в продължение на 3 години? – О, не! Нищо не съм получил нито аз, нито някой друг. Дори не знам дали това е пенсия. Моето уважение към министъра, който единствен се постара да направи нещо в тази посока. Много хора обаче не разбраха, че исканията бяха за друго – онези, които са работили в Държавно обединение „Музика” и са извършвали най-голямата концертна дейност години наред в България, да получат своите пенсионни права. Ние бяхме под шапката на Министерството на културата, дори счетоводителите му измислиха нашата материална структура, по която да работим. Архивите били наводнени, били изгорени… Хиляди варианти се измислиха, които според мен са си пълна глупост. Никой от нас не е виновен за това, че са изчезнали архивите. „Щурците”, Лили Иванова и някои други артисти, между които мога да се похваля, че съм и аз, имахме шанса да оцелеем до ден днешен и да изкарваме някакви пари, при това не лоши. Ами другите колеги, които са работили усърдно години наред, но нямат нашия късмет, въпреки, че не са по-лоши музиканти? Публиката не може да обича абсолютно всички дълго време. Колко са по света артистите като Елтън Джон? В България работиш сам, без импресарио и организатори, а изведнъж спираш, оставаш без пари за препитание и отиваш на улицата. Това си е проблем и го обясних на министъра и на неговия заместник. Голяма част от колегите не получиха нищичко. Например в група „Диана Експрес” не сме били само ние двамата с Митко Щерев, имаше и много други – басист, китарист и т.н. – За тях само студена вода… – Нямало пенсионни права, били изчезнали. Липсват 10, 15, 20 години от живота ни. Богдана Карадочева ми каза, че прочела някъде как, видите ли, на мен и на нея все не ни стигали парите. Не, на мен парите ми стигат, а ако трябваше да се уредя, може би трябваше да говоря лично за себе си и за още двама-трима и отдавна да съм наистина пенсиониран от поредния министър, когото познавам. Тук става дума за принцип, но се оказа вярна поговорката, че няма ненаказано добро. Изкараха ме виновен, вместо да ми благодарят… – Никой ли не ви каза едно мерси? – Е, имаше и артисти, които се обадиха да благодарят. Измисли се накрая вариант да осчетоводят някакви пари с министъра на финансите, макар, че още не сме получили нищо. Реши се да се взема награда 3 години, но не и да се отпусне пожизнена пенсия – това, което заслужаваме. Може да са символични и смешни пенсиите, но те ще покажат, че малко или много и ние сме живели в онзи период, работили сме в България и сме носили немалки приходи. Оказа се, че държавата ни се отблагодари по един много странен. Колко сме тези артисти, които сме били в обединение „Музика”? Не съм говорил за онези, които са се водели на щат в ГУСВ и „Кремиковци”, защото на тях им дадоха някакви пенсии, макар и малки. Конкретно съм говорил за ДО „Музика”! Имаше дори състезание кого да впишат в списъка с наградите, което си е друг вид хумор. – В крайна сметка нямате пожизнени пенсии… – Да, оказа се, че не получаваме пенсия, а някакво временно възнаграждение ли е, подаяние ли е… Не желаем тези подаяния! Ние сме заслужили правото на пенсия. Работили сме в държавно предприятие все пак. Знае се случаят с Борето Гуджунов, който нямаше пари и трябваше да му събираме, та поне да умре в болница. Гадно и гнусно е да се оставят артисти в такова положение. Мен ме махнете, аз продължавам да работя. Имам някакви пари и мога да живея спокойно що годе. Просто няма да купувам хеликоптер и остров (смее се – б.а.). – Щом са ви правили удръжки за пенсия, трябва да си я вземете, независимо че можете да живеете и без нея… – Попитах заместник-министъра: „Вие случайно да познавате една ниска жена, която дълго време беше с къса коса и се казва Лили Иванова? Да сте чували за нея? А да сте чули за един по-висок човек, който живее на ул. „Оборище”, свири с китара и се казва Кирил Маричков?”. „Защо ми говорите така?”, отвърна ми засегнат той, а аз продължих: „А да знаете Митко Щерев, Васил Найденов и т.н.?”. Обясних му, че ако наистина архивите са изгорели, могат да сметнат какви са били нашите заплати на основата на плащанията и да дадат някаква минимална или средна пенсия, но пожизнена. Парите не са големи, тук става въпрос принцип. Нас и кучетата ни знаят, а държавата не ни познава. За да бъда още по-точен, ще кажа, че ни задължиха да сме на щат към обединение „Музика”, защото преди мен много артисти са работили на хонорар. Прецениха, че за да не ни плащат много пари, ще ни сложат на заплата. Имахме определен брой концерти, срещу които я получавахме. И чак след като изпълнехме щатната норма, можехме да работим и на хонорар. Държавата гледаше максимално да ни използва, да ни изцеди като лимони, а изведнъж се оказа, че нито щатната заплата я има, нито хонорарите. Все едно не си бил жив по онова време. Парадокс – 30 години от живота ми ги няма. – Обидно ви е много това отношение… – Беше адски обидно и травмиращо за мен. А сега го приех. Някои питат, защо не сме се самоосигурявали. Можело е да го направя, макар че акълът ми не е бил в тази посока, защото сме работили всеки ден на концерти от 18 и 20 часа. Пък и защо да се самоосигурявам, при положение, че съм на щат? Няма да споменавам имена, но съм запознат, че хора са се водели фиктивно към земеделците и към кой ли не само и само да могат да оцелеят после във времето. Проблемът с  пенсионните ни права отдавна трябваше да се разреши – все пак става дума за 80-100 човека. Тук не слагам останалите артисти, които са били на щат на други места. Моето уважение към всеки от колегите в списъка с тригодишните награди, но искането ми и първоначалният ми импулс бяха различни. Може да се окаже примерно, че на 74 години съм жив, а нямам никакви доходи. Как да постъпя тогава? Да застана с касичка пред входа на Министерството на културата и да прося или да правя стриптийз? Ако нямам спестени пари и не ме търсят за участия, ако нямам апартамент, къде отивам? – Докъде стигнахте с ремонтите в дома ви? – Това е изключително сложен въпрос. Мои колеги и приятели като се поинтересуват, какво става с ремонтите ми, все казвам: „Не питайте, защото ставам зъл и по-агресивен, отколкото когато говоря по казуса с нашето пенсиониране!”. Ремонтирам и в момента. Боядисва се и т.н. Без да обиждам майсторите, тях все едно една майка ги е раждала. Направо са с диагноза. Голяма част от кадърните се изнесоха да работят в чужбина. Жалко е, че и лекари, и други хора със знания и умения напускат страната. Това си е голям проблем, както този с пенсионирането и ротацията на българска музика. – Говори се, че сте имал две големи любови в живота си – с Людмила Котарова и с Ани Върбанова… Бил сте пред брак с тях… – Истината е, че и до момента сме приятели с Ани Върбанова, но не сме стигали до брак нито с нея, нито с Людмила Котарова. Дори наскоро разбрах, че Людмила е починала. Бог да я прости, не я бях чувал доста време, живеела е в Чехия. Като ученик в трети клас в днешната Френска гимназия мен, Людмила и още няколко деца ни поканиха да участваме в първия филм на Невена Коканова – „Бъде щастлива, Ани”. В Киноцентъра снимахме, от там получих своя първи хонорар. Купих си с парите колело, нов черно-бял телевизор, а останаха и за почивка на море. Людмила беше най-красивото момиче в нашия клас. Бяха я сложили на първия ред с чиновете, а аз бях по-назад – може би не съм бил толкова хубав. Учехме заедно до 8 клас, после пътищата ни се разделиха. Аз се записах като частен ученик в музикалната гимназия, а успоредно с това бях и в строителния техникум „Христо Ботев”. С Ани Върбанова се запознах много по-късно – в Естрадния отдел на Консерваторията. Бях специалност „Пиано”, а тя – „Пеене”. С нея се виждаме периодично в Гърция. Тя е съседка на импресариото ми Ивайло – живее в същото гръцко село, където и той има къща. – Най-незабравимите ви преживявания с фенове? – Случвало се е дори с някои почитатели да стана приятел през годините. Няма да споменавам имена на известни актьори, които навремето са висели пред вратата ми. Имаше дори едно момиче, което спеше на чердже пред нас. Какво ли не ми се е случвало! Блокът, в който живеех тогава, беше издраскан с „Обичам” и какво ли още не. Беше като градска тоалетна. Живеех на 5-я етаж и цялата врата беше нашарена. Пишеше дори „Лили Иванова + Васил Найденов = Щурче с кецове”. Веднъж дойде гневен домоуправителят и поиска да боядисам от партера до 5-я етаж. Какво съм виновен аз, та да оправям стените? – Боядисахте ли от партера до 5-я етаж? – Не, как да стане? Да хвана една баданарка и да боядисвам? Всичко беше изписано, дори входната врата! Бях я боядисал с блажна боя, за да скрия надписите, но отново си драскаха. Хубава любов е това – пожелавам я и на по-младите колеги. Никакви пиари, билбордове и спонсори не могат да направят така, че човек да бъде обичан. Изключително важно е хората да те харесват, да ти вярват, да идват заради теб в театъра, на концерт и т.н. – Винаги изглеждате перфектно на сцената. Кой се грижи за стайлинга ви? – Благодаря за комплимента, но не мога да не си призная, че никога не съм се занимавал с дизайнери. Помагали са ми мои приятелки със съвети и съм разчитал на собствения си вкус. Обичах спортната мода навремето и може би това е причината да популяризирам кецовете. Много от младите хора не знаят, но аз ги направих модерни в България, та дори и в Русия, където доста пътувах някога. Аз и Косьо Марков, Бог да го прости. За първи път обухме кецове на песента „Ако имаш време”. Пеехме я в група „Тангра”, където бях пианист. Текстът е на Миряна Башева – друга наша голяма личност. Лично ходех в тях. Живееше на „Орлов мост” и с дни й надувах главата, за да може да направи думичките. Тя и Маргарита Петкова са гениални поетеси, но когато трябва да съвпаднат метрично и ритмично нещата, не е толкова лесно. Поезията не винаги става за пеене, затова съм им седял на главите. – Да поговорим и за политика. Очаквахте ли партията на Слави да получи толкова много гласове на изборите, да стане втора сила в парламента?- Лично аз не съм очаквал. От друга страна обаче Слави има страхотно много публика. На концерт в Лондон той беше след мен и съм чувал от организаторите, че е препълнено. Аудиторията му, включително тази в чужбина, явно изключително много харесва това, което правят той и групата му. Има някаква логика избирателите да го подкрепят. А да не забравяме и нещо друго – хората толкова са лъгани за какво ли не, че търсят варианти. Явно вече стигнахме до варианта да правим демонстративно шоу. Слави Трифонов е достатъчно интелигентен, та предполагам, че ще сложи компетентни лица по ресорите.