Психоаналитик спасява Александрина Пендачанска от депресията след смъртта на майка й

Александрина Пендачанска все по-често се завръща през активния сезон в България, след като цяло десетилетие фигурираше сред примадоните на Париж и други европейски столици. Преди броени дни гастролира в Софийската опера като Сантуца в „Селска чест“ на Маскани, роля №70 в почти 35-годишната й кариера. Тя е почетен член на трупата, а стъпи ли зад кулисите, пулсът й се учестява и сълзите напират, защото сякаш отново вижда покойната си майка – царицата на белкантото Валери Попова, пяла под палката на Лорин Мазел и Клаудио Абадо.
 
Предишното излизане на Пендачанска в една от най-красивите сгради в София е през 2021-ва – за концертно изпълнение на „Макбет“. Интересно е дали сопраното ще установи по-продължителни творчески и делови отношения с шефа на класиците Пламен Карталов, който е и режисьор на играните последователно едноактни произведения „Селска чест“ и „Джани Скики“. Нито певицата с три номинации за „Грами“, нито академикът са известни като артисти с лесен характер. И двамата са взискателни до маниакалност към партньорите под прожекторите. Вероятно тъкмо тази постоянна претенциозност е причината през следващите месеци Пендачанска да пътува из Европа най-вече за концерти, а не за спектакли. Тя ще влезе в постановка чак в Токио, където се очаква да започне репетиции като Саломе на Рихард Щраус – една от най-екстремните жени в репертоара й. Но засега не се говори дали българката ще се съблече гола, за да се превъплъти в юдейската принцеса, както го стори без колебание преди 10 години. Тогава в швейцарския курорт Сен Гален, прави зрителите разногледи със своя дибидюс, прозрачно поприкрит от воалите на ефектна рокля, без изобщо да се притеснява. Тъкмо това е и една от най-характерните черти на Джиджи, както я наричат близките – винаги и със замах прави каквото си иска, без да се съобразява с институции и авторитети. 
Тя е само на 11, когато категорично обявява, че няма необходимост от сутрин до вечер да свири на пианото, тъй като ще става певица. Постоянно слуша на уокмена арии на Мария Калас. Толкова се вживява във виденията за бъдещото, че не след дълго си позволява тийнейджърско нахалство – записва собствения си глас с Аида и Виолета от „Травиата“. Почти на 15 за първи път пее пред публика – в къщата на знаменития живописец Димитър Киров в Пловдив. След паметно представление в Античния театър с Никола Гюзелев художникът кани цялата компания, в която е и Валери Попова с дъщеря си. „Исках да покажа коя съм. На видеото от онова мое изпълнение се вижда едно много доволно дете“, самоиронизира се Джиджи. Тя е на 17, когато Гена Димитрова я обявява за млад талант с грандиозно бъдеще. На 20 вече се държи като примадона – купува си палто от визон. Чак на 30 осъзнава, че това превъплъщение е далеч от нея – не желае повече да бъде детето чудо.
Пендачанска завършва Музикалното училище, където е заедно с Васко Василев, Веско Ешкенази, Хилда Казасян, Найо Тицин. Прочутият диригент Емил Чакъров хвали Александрина, Васко и Веско, още докато са в осми клас. Джиджи обаче не избира нито един от двамата, а Найо Тицин. Женени са от 25 години, а са заедно от много повече – Джиджи е от жените, които се шегуват, че може би за родили съпрузите си. Сватбата им е в Боженци, но имат една-единствена снимка от щастливия ден. Венчават ги в Преображенския манастир. Селото обаче е отворена рана в сърцата им – имотът, който си купуват там, изгаря при пожар. Меденият им месец е тридневна ваканция в резерват край брега на Мъртво море.
Когато Валери Попова си отива през 2000 г. съвсем млада – само на 55, Пендачанска изпада в неописуема криза – и на духа, и на подвластното му тяло. „Животът ми стигна до прелом, в който трябваше да се пренамеря“, споделя тя. Дъщерята е убедена, че няма да оцелее нито физически, нито психически без майка си. Възпитана е да не се съмнява в качествата си, но въпреки това изпада в страхотни колебания. Губи още дядо си и баба си – пианистката и клавирен педагог Вера Попова, която с малко надживява дъщеря си. Вече на ръба, Пендачанска успява да открие отличен професионален психоаналитик, с чиято помощ започва да се измъква от капана на депресията. Тръгва бавно към светлината в края на много дългия тунел. Джиджи е наясно, че болката никога няма да си тръгне, но събира сили, за да излезе от тъмнината – мъчително, тежко и дълго. В крайна сметка се добира до света на относителната нормалност. Казва, че да започнеш втори път е достатъчно трудно, за да се гордее със себе си. Дори вярва, че второто начало е по-сполучливото, защото на 33 е лишено от ентусиазма и идеализма на ранната младост, от инфантилното тълкуване на действителността в розова палитра. Но въпреки това нарича „ад“ усилията за завръщането си в света на изкуството. Защото въпросът не е само да пее или да не пее, а да я има или не.
Ролите по света укрепват волята й за живот. Гастролира в четирите посоки, среща впечатляващи личности. С „Любовен еликсир“ на Доницети печели публиката в Израел. След финала на спектакъла министър-председателят Шимон Перес й казва, че е влюбен в нея. През двумесечния престой в Тел Авив българката става хаджийка.
Докато е в локдауните, Александрина Пендачанска го удря на равносметки – и осъзнава, че предпочита образите на злодеи.  По-пълнокръвни са като персонажи, а и чрез тях излива някакъв тип негативна енергия. Те са в епицентъра на своеобразния й катарзис. Пандемията не я изнервя, но според нея посттравматичният синдром се изразява най-вече в нетърпението, неспокойствието и чувството за „всичко веднага и на всяка цена“. Не крие, че и те с Найо Тицин се подават на масовата психоза и за един ден решават да купят къща – в Копривщица. Пендачанска я сънува, а на другата сутрин натискат газта към възрожденската перла. Интериорите са изцяло от дърво, а някои от мебелите, приличащи на артефакти, са изработени от журналиста с диплома за пианист и ретро титла „пи ар на Иван Костов“ и настоящ медиен гуру на „Продължаваме промяната”. Съпрузите вече организират и арт фестивал в Копривщица. А покрай него се оказаха отново тиражирани и някои слухове за тях: че в миналото Джиджи се кара с роднини на пастрока си за наследствен имот, че преди време Найо Тицин дължи неплатени данъци и има запорирани сметки, че певицата побеснява от вечните бохемски вечери на мъжа си с аверите му от киното, че от „Демократична България“ през 2021-ва се канят да я предложат ако не за кандидат президент, то поне за вице. 
Пендачанска има още едно амплоа – писането. То винаги е било в кръвта й – стихове, дневници, фейсбук есета. Но когато започва романа „The Capo“, което в музиката означава „Зaпочни отначало”, Найо Тицин не одобрява – на страниците прекалено често се споменава думата рак. И двамата му родители си отиват от коварната диагноза – художникът Атанас Нейков и Виолета Тицин, която превежда Стефан Цвайг и Алън Силитоу. Както и Валери Попова. Премиерата на дебютната проза е преди 10 години. Джиджи стартира в литературата донякъде по тертипа на режисьорите, нахлуващи в киното – творбата й прелива от вечното злободневие: секс, ксенофобия, хомосексуалност, война, религии. Но за разлика от вечните оплаквачи в тукашното седмо изкуство, авторката утвърждава изцелителната сила на любовта. Главните герои Ада и Филип търсят заедно щастието. Още тогава читатели и критици забелязват, че Пендачанска лишава повествованието от собствената си персона. Оперна певица се появява епизодично, но нищо повече. Джиджи се аргументира – книгата не е автобиографична, но за всеки случай тя се опитва да избяга от себе си.
Пендачанска засега не уточнява дали и кога ще е готова със следващата си книга. Зарича се, че ще разкаже за майка си, но все още не е сигурна в жанра. Първият читател на Джиджи не е съпругът, а баба Рада – безценната дама, която пътува навсякъде със звездата, за да помага в отглеждането на дъщерите й, Валери Виолета и Сара Мария. Все още е рано да се обсъжда до чии дървета ще паднат техните круши, но и двете момичета са много музикални и това едва ли е изненада.
В ДНК-то на Джиджи има и от Бачо Киро по бащина линия, и от световноизвестния френски романист Александър Дюма по майчина. Според фамилните легенди прабаба й Валери Сципион е от незаконородените деца на драматурга Александър Дюма, авторът на „Дамата с камелиите“, и внучка на бащата на „Тримата мускетари“. Тя пристига в България след Освобождението, омъжена за един от потомците на Бачо Киро, който завършва медицина във Франция. Д-р Андрей Даскалов е назначен в болницата на Дупница, а по-късно е избран за депутат във Великото народно събрание. Съпругата му пише драми и статии, които обаче са забранени след 9 септември.
Гравитирайки гласно или негласно около политиката, днес Пендачанска съжалява за острия език, с който коментира събитията в България, докато преди пандемията живее и работи по света. Откакто й се налага да остава за по-продължително време в родината, е значително по-сдържана в социалните си изказвания, призовавайки за смирение. Избухванията от сорта „Мразя комунистите“ остават в хрониките. Въпреки че Джиджи наистина има основания да мрази комунистите. Дядо й Саша Попов, бащата на Валери Попова, е изгонен от Софийската филхармония – пенсионират го на 57 в пика на талантите му, а е създател и диригент на националния оркестър. Виртуозният цигулар все пак успява да напусне България – самата Пендачанска никога не го е виждала. Всъщност нейната баба е една от петте съпруги на Саша Попов.
Другият й дядо прекарва 3 години в лагера „Белене“, обвинен в национализъм, защото отказва да го „запишат“ като македонец – той е от Македония, но няма колебания, че родените там са българи. Затова баща й, Иван Пендачански, не може да стигне до Консерваторията. Завършва право, но нито ден не упражнява професията, а с Развигор Попов основават група „Стакато“. Сред знаменитостите, които хвалят дарбите на Пендачански като акордеонист, бас китарист и певец, са Емил Димитров, Бисер Киров, Георги Минчев, Стефан Воронов, Борис Гуджунов, Михаил Белчев, Георги Кордов.
„Никога не съм се срамувала, че съм българка. Било ми е мъчно, било ме е яд, била съм гневна, но не съм изпитвала чувство за национална малоценност”, категорична е Пендачанска. Заради своята генетична предразположеност към бунтарство и покрай мераците си за революция Джиджи рано или късно вероятно ще се изкуши да бръкне във врящото гърне на политиката.