10 години без Чочо: Актьорът предрече смъртта си

„Обичам Бог, защото ме кара да обичам“, признава Чочо Попйорданов, който почина навръх Георгьовден преди 10 години едва на 48. Той и досега остава един от малкото ни актьори, към които публиката се отнася като към предпочитан глезен хлапак – палав и непредвидим. В голямото му сърце е истинско стълпотворение – жени, приятели, кучета, котки…
 
Чочо споделяше, че ако би могъл да избира своето време, то ще е в апогея на романтизма – XIX век силно го вдъхновява и се надява, че има поне едно прераждане в епохата на великите френски писатели. Но беше категоричен, че в крайна сметка всеки трябва да изживее късмета си, изтеглен от лотарията на вселената. Неговият често е близък до джакпота. Това трудно се понася в гилдията на суетата, в която не прощават успеха на другия – особено когато е открит, откровен и екстремен като Чочо, а талантът му за кино изпреварва развитието на родното седмо изкуство.
„Той е малко като героите на Достоевски – любвеобвилен, благороден, добър, жертвоготовен“, казва за него учителят му Крикор Азарян. Всъщност Чочо е поредната жертва от изгубеното поколение на междинното българско време. Неслучайно на поклонението на Андрей Баташов в Народния театър през 2010-та той отронва „Аз съм следващият“. И сякаш предрече смъртта си.
Че ще бъде подвластен на стихиите, става ясно още от яслите и детските градини, където прави каквото си иска. По-късно на шега обвинява родителите си, че са му нанесли тежки психически травми, оставяйки го за отглеждане из държавните заведения, докато те се трудят като млади социалистически специалисти. На 6 години става джудже на Дядо Мраз в кварталния ОФ клуб, насърчаван в първото си актьорстване от баба си Вера. Публична тайна е, че Чочо цени истинските жени от малък. Той е само на 7, когато се влюбва в Невена Коканова. В почивната станция на кинаджиите я следва по петите. Майка му и баща му вечер ходят на кръчма и го оставят на Невена, която зарязва мъжа си, Любомир Шарланджиев, за да рисува, пее и измисля стихове специално за невръстния си обожател.
Уважаваният педиатър д-р Катя Попйорданова мечтае единственият й наследник да свири на пиано. Иван Попйорданов, най-прочутият и дългогодишен началник в българската култура – от Киноцентъра, през БНТ, до Сатирата обаче настоява синът му да плува. Води го на тренировки в „Славия”, където той става толкова добър, че го искат в училището „Олимпийски надежди“. Възходът му продължава, докато дъска го удря свирепо по главата. Родителят го пренасочва към ските и тениса на корт. Вече на 12, Чочо беснее с аверите си в тогавашния Мичурин (днешно Царево) – Санчо Финци, Росен Цанков – синът на Мария Данаилова, Вили Цанков и Стефан Данаилов, Дим Дуков – бъдещият топ коафьор, чиито баща е славният аниматор Стоян Дуков. Докато тайфата се забавлява, „техните“ бистрят политиката край бутилки с крачещото Джони, осигурени от стюардесата Вера Дукова, майката на Митко, която често лети до загниващите капиталистически държави, наричани тогава „второ направление“. Ангел Георгиев от Сатирата понякога се отделя от „възрастната“ компания, за да изнася беседи по полова просвета на тийнейджърите.
Докато всичко това се случва, на никого не му идва на ум, че Чочо развива влечение към шоуто, към спектакъла, към душевния ексхибиционизъм да се „представлява“ пред публика. В девети клас го взимат по милост в училищната постановка „Покана от Париж“ – говори адски бързо и нищо не му се разбира. В десети клас е, когато татко му дава „Барутен буквар“ на Радичков и му възлага да допише някой от сюжетите. И той се впуска в доизмислянето на абсурден сюжет за една коза – след години самият Радичков ще се смее от сърце на тази литературна фриволност. Задачата от Иван Попйорданов обаче е тест – дали може да откаже Чочо от кандидатстване във ВИТИЗ и да го побутне към нещо по-„сериозно“. В онзи момент родителят на бъдещата звезда страда от тежка язва на дванадесетопръстника и е крайно раздразнителен, започне ли дебатът за бъдещето на Чочо. Майка му се чуди дали пък няма да се насочи към музиката, слушайки го как бие табуретките като барабани.
„Не успях да го откажа от ВИТИЗ – и изпаднах в пълно отчаяние и потрес“, спомня си Иван Попйорданов. За малко да скъсат Чочо още на първия кръг – не може дори да си каже името отчетливо пред комисията. Единствената, която решава да го пожали и да го пусне нататък, е голямата актриса Катя Зехирева. В казармата темпераментът му ескалира. Посреща 20 в ареста на поделението в Асеновград. Затварят го, след като бяга нелегално в София и за малко не подпалва Еврейския квартал заради ученическата си любов Даниела, която го реже по телефона, докато й се обяснява в нежни чувства. След службата учи една година в Академията на Прага – родителите му работят там и са сигурни, че ще заварят София на вили и могили, ако го оставят сам.
В столицата на Чехословакия Чочо завърта забранена любов и скорострелно му се налага да се качи на самолета за родината, където презаписва първа година – в класа на Крикор Азарян и Тодор Колев. Във втори курс той и Андрей Баташов като отличници отиват на специализация в Академията на Вилнюс. 22 дни и нощи ощастливяват литовките. На финала си тръгват с по една девойка под ръка, но момичетата се оказват разбрани и не им досаждат за дълго.
Чочо Попйорданов стартира в киното в мини сериала „Цветовете на изгрева“ – там е хулиганът Емо, член на улична банда, търгуваща с части от крадени автомобили. Първата му значима роля обаче е във „Вчера“ на Иван Андонов. Снимките са в двора на училището за сценични кадри в Пловдив. Започва с репликата „Нямам нито един кариес“, а после с Христо Шопов забиват в кръчма в Стария град, където здраво поливат старта с бяло вино.
За първи път стъпва върху сцената в Народния театър, когато Рангел Вълчанов снима „А сега накъде?“. В характерната си възбуда, стигаща до еуфория, се впуска в непоискана каскада – скок от над 2 метра височина. Пада и жестоко натъртва гърба си – една от първите травми в професионалните му щуротии. Прави ги и в някои от другите шест ленти, в които снима, докато все още е студент.
Тъкмо е взел дипломата, когато Стефан Данаилов го вижда на „Раковска“ и му казва: „Идвай в Народния, има място за теб“. Чочо обаче не желае да започва кариерата си като връзкар. Отива на конкурс в театър „София“. Крикор Азарян го предупреждава: „Ако се изложиш, ще изгубиш целия мач“. Дебютира като Питър Пан – асоциацията веднага се набива в очи. Въпреки цялата си начетеност и одухотвореност, Чочо отказва да порасне. Тази му мъжкарска инфантилност с лекота изкушава представителките на нежния пол.
Една от най-красивите му чувствени истории в онзи отрязък от хрониките е с Нона Милева – те са двойка в сантименталната драма на Людмил Тодоров „Любовното лято на един льохман“. Чочо и Нона са обсебени един от друг и извън обсега на камерите. Но красавицата модел – въпреки че е възпитаник на Националната гимназия за древни езици и култури, се оказва много практично момиче. Омъжва се за бившия шеф на рекламата в БНТ Огнян Димов и заминава с него за САЩ. Чочо пък се жени за непослушната и непокорна Хилда Казасян – негов огледален образ. Запознават се на Великден в църквата „Свети Георги“ и той е омаян още на  първата им среща. Госпожицата му казва „да“ и се кани да се омъжи по дънки и тениска, но се оказва, че суетният й бъдещ съпруг си е поръчал смокинг.
„Как да не се ожени човек за тази сладка жена? Ние си приличаме толкова много – като вътрешна нагласа. Не съм срещал друг човек като мен, макар че сме много различни. Умея да бъда моногамен – пълни глупости са, че често сменям гаджетата си“, коментира Чочо малко след сватбата им с 20 приятели на кръчма. Когато се прибира вечер скапан от работа, Хилда го нахъсва – да не му пада гарда, да гледат на битието като на безкраен празник. Много се обичат, но той постепенно започва да я приема като сестра, с която делят лудориите.
За Иван и Катя Попйорданови тя е като дъщеря и истински страдат, когато Чочо се залюбва с Йоана Буковска, докато си партнират в „Дунав мост“. Из София ги одумват с клюкарска наслада, тъй като от снимачната площадка изтича информация за горещите секс сцени, в които са напълно голи. За да бъде почтен, Попйорданов иска развод. Хилда е жестоко обидена, че всичко това се точи пред очите на цяла България, но в крайна сметка му прощава и 3 години след като я зарязва, възстановяват приятелството си.
Чочо и Буковска нямат официален брак – казват, че са се врекли пред бога и това им е напълно достатъчно. Родителите им обаче никак не са във възторг – и четиримата хранят предчувствието, че чудото е за три дни, познавайки взривоопасния нрав на двамата. Чочо и Йоана често се отдават на ожесточени професионални спорове – той й дава съвети от позицията на екранните си успехи, тя, по-млада и ужасно амбициозна, акъл на заем не иска. След малко повече от 3-годишно „иди ми-дойди ми“, разправии и мъчителни бягства от папараците, Буковска зарязва колегата си. В по-късни интервюта тя намеква, че е била жертва на тормоз, но не влиза в детайли. Признава само, че е било непоносимо да се живее с мъж, подвластен на алкохола.
Гневен, той пробва да удави мъката в уиски. Когато приятелите му отказват да пият с него в Народния, си търси компания в махленските капанчета по „Гладстон“ и „Цар Асен“. Според Чочо отчуждението е коренът на всички душевни катаклизми. „Лъжа е, че живеем един за друг. Разминаваме се заради абсолютната алиенация – не се чуваме, не се срещаме. Всеки е с някого, за да избяга от него“, философства той.
Покрай драмите с Йоана Буковска, които силно го разклащат, бавно и болезнено се превръща в битов алкохолик. В това потресаващо състояние на духа и тялото го заварва Даниела, заминала да учи и работи в САЩ и  Канада. Той изплаква горещите си сълзи върху рамото й – и тя се посвещава на възкресението му.
Ако Чочо някога е алчен за нещо, то е за работа. Понякога дори повече, отколкото за жени. Настървен е в глада си постоянно да води хорото, въпреки рисковете. Така е свикнал от началото. На фестивала „Златна роза“ през 1994-та, когато е само на 30, получава наградата за най-силно присъствие в българското кино – в афиша на форума показват шест филма с негово участие. А следващият, „Граница“, е сериозно скандален. Той е Попа – граничар, който стреля по нарушителите с единствена мисъл: да получи 10 дни отпуск. Офицери от гранични войски настояват в петиция филмът да бъде стопиран от излъчване по БНТ.
Чочо е цар на критичните ситуации. Докато снимат „Хайка за вълци“, го пъхат в голяма бъчва и го хвърлят в блато. Тя обаче пада с дъното нагоре и започва да потъва. За да се измъкне от мокрия капан, избива капака и изкача, вече завладян от паниката. И въпреки че целият екип си гълта граматиката, докато от брега наблюдава неволите на Чочо, камерата продължава да работи. Не си поплюва и в извънработния график дори в чужбина. Веднъж на Нова година предизвиква тежковъоръжени войници на пост пред Кремъл да заредят автоматите си, защото иска да се снима с тях. Друг път влиза чисто гол в океана край Флорида, пълен с пощръклели акули.   
Тъкмо заради дарбата си вечно да излъчва неукротима и необяснима енергия, през петте му сезона в Малък градски театър „Зад канала“ влиза в качествени персонажи, макар че не всички от тях са централни – режисьорите сякаш донякъде се страхуват от него. И понеже в някакъв момент започват съкращения в трупата, всеки, който има добра оферта, се възползва на мига. Чочо отива в Народния – първо подписва договор за една година, през която влиза в постановките на Красимир Спасов, Маргарита Младенова и Александър Морфов. Най-после открива себе си. Навършва 33 в Бургас, където играят „Бурята” на Сашо Морфов. След овациите колегите внасят на сцената гигантска торта – върху нея са изтипосани 33 шоколадови катерички с навирени опашки.
С Морфов са стари приятели, независимо, че във ВИТИЗ Чочо за кратко е гадже с Рени Врангова, която по-късно се омъжва за скандалния режисьор. Отношенията между двамата мъже периодично се усложняват, защото са непоправимо остри камъни. Чочо дори го няма в първото разпределение за „Хъшове“ – Морфов му обяснява,  че го намира за нестабилен и не желае да експериментира с волята му да изтрезнее. Малко след началото на репетициите умира Николай Костадинов – изключителен актьор и прекрасен приятел и на двамата. И тогава Морфов вкарва Чочо като Македонски в състава. Той „се събира“, за да посвети героя си на дядовците си от Македония – Петър, на когото е кръстен, и на Миле Попйорданов. Снимките им са между иконите в своеобразния параклис в апартамента му.
По това време той вече търси лекарска помощ във войната с алкохола. Денонощните репетиции, снимки и представления се връщат като бумеранг и често го премазват. А Народният театър не спира да се тресе от страсти и омрази, както е било винаги. Чочо разказва, че с Морфов цял живот са като две кучета – едното по-голямо и с претенции за порода. Другото – също, но от него се иска да се подчинява на първото. Винаги се разбират с цената на компромиси – Морфов към изцепките на Чочо, който пък е доста толерантен към фриволния език на режисьора. Те няма какво да делят, но винаги им е по-интересно да работят, когато се карат – на ръба на раздялата, между приемането и отричането. И двамата предпочитат този вариант – вместо да се потупват по рамото и да се убеждават лицемерно колко всичко им е окей. И двамата мразят хаоса около себе си, сред който не изпитват нужда да се усмихват насила, а се държат естествено. Наложи ли се, се озлобяват истински. Обединяват сили, за да разгадят Македонски – нещо като бохем, почти престъпник, но и богопомазан във фанатизма към свободата, необуздан, бит и пиян.
В кино версията за БНТ му сменят дискурса – в четвърта серия някой да премине Дунава и да отиде при Баба Тонка и Македонски поема огромната отговорност. Снимат в края на януари и началото на февруари – минус 16-17 градуса, Дунав при Силистра е замръзнал. Морфов и Попйорданов обаче като че ли не забелязват опасностите – всяко пропадане в леда може да се окаже фатално. Правят всичко едно към едно, без да се щадят.
Морфов измисля костюм за Македонски от 120 килограма – Чочо прилича на извънземно, което се плъзга по едва 17-сантиметровата бяла повърхност на реката. Морфов е плътно до него – дава му кураж, наставлява го, бди. Другите ги наблюдават с изправени коси и им крещят да не се доближават един до друг, за да не пукнат леда. Чочо по-късно се шегува, че за сцената при Гредитин режисьорът сигурно ще поръча водоноски от Сливница, та всички да се валят щастливи в калта.
Приключенията в телевизионния „Клуб НЛО” сякаш също нямат край, но в един момент Чочо страшно се отегчава от поръчките, от вечните спорове за пари – казва, че всички са си втръснали като стари любовници. От малък мечтае да бъде рамо до рамо с Велко Кънев, но из БНТ още се носят легенди, че когато му писва от лиготиите на Чочо, идолът му го гони от студиото с ритници. А омръзне ли нещо на самия Попйорданов, той реже със замах. Напуска за кратко дори Народния. Силно разочарован е от интригите в гилдията, от безкрайния преход, който озлобява и омърсява отношенията и между най-близките приятели и съмишленици.
Една от най-големите му кризи е през 2010-та. Тогава се озовават почти по едно и също време в „Токуда“ с Андрей Баташов. Чочо лежи там, докато разберат какво става с гърдите му, после го прехвърлят в белодробния диспансер зад Военна болница. Възстановява се и се зарежда с импулс за живот, след като с Даниела решават да осиновят детенце. С баща му пък започват да умуват общ проект за телевизионно предаване – творческите и екзистенциални противоречия между тях остават в миналото.
Но шест месеца, след като празнуват 75-та годишнина на майка му, д-р Катя Попйорданова умира от пореден инсулт. Неизмеримо свързаният с нея Чочо се срива в бездната на своята безпомощност да преодолее страданието и късните вини. Може би ако безхаберните и корумпирани чиновници от съответните институции бяха побързали с придвижване на документите за осиновяването, той щеше да е още жив. Може би ако гробищният парк в Бояна имаше предпазни укрепления, актьорът нямаше да падне от 4 метра, след като е посадил цветя на майчиния си гроб…
 
Правеше курбани два пъти в годината
 
Чочо два пъти в годината правеше курбан. Първият беше на 6 януари, Богоявление, когато с баща му и чичо му, пръв братовчед на Иван Попйорданов, са принудени да нощуват при страховити минусови температури под връх Мусала. Не замръзват по божията воля и благодарение на опита, който Иван Попйорданов има като стар планинар.
6 август е датата, на която с Коко Каменаров за малко да се удавят, докато спасяват момче и момиче навътре в бурното море. Би трябвало още веднъж да празнува оцеляването си – когато Даниела се появява повторно в живота му, за да го изтръгне от хватката на алкохола.
Чочо често казва, че енергията не умира с физическото тяло, а остава на земята. Неговата е в дъщеря му – станала Катерина Петрова Попйорданова на 9 май, само 4 дни след смъртта на баща си през 2013-та. Мечтата на Чочо един ден да има син, който да кръсти Иван, за да продължи столетната традиция в харамийското си родословие, остава за следващ живот…