Новото българско кино залага на екшън по американска формула. Тоест много шум за нищо. В последните двадесет години то прави какви ли не и често героични опити да заеме своето място под слънцето. В кухия екшън се включват и специалните ефекти за заблуда на публиката като протестите през декември миналата година. Голяма група кинаджии излязоха на улицата, протестираха пред своето министерство, направиха митинг пред Народния театър и накрая бяха приети радушно от премиера. Последваха светкавични оставки на ресорния заместник-министър и на директора на Филмовия център. Бунтарите се настаниха в тържествената зала на Министерския съвет и получиха на хартия уверения, че всички техни искания ще бъдат удовлетворени. За какво обаче става дума?
Разбира се, става дума за пари. Има-няма няколко милиона. Противно на всички приказки, които шумно бяха изстреляни, в българското кино има немалко пари. Точно за контрола върху тях се разрази миналогодишната декемврийска революция. Начело на бунта неслучайно застанаха фигури и фирми, които в последните години са получавали най-много държавни средства за филмови проекти и за себе си. Като Росица Вълканова с Клас Филм, Галина Тонева с Гала Филм, Димитър Гочев с Камера, Анри Кулев с Кулев Продукция. Усетил възможност да се върне в политиката, Евгений Михайлов също яхва вълната. Той урежда чрез приятелката си Румяна Бъчварова среща с премиера Борисов. На нея се иска оставката на министъра на културата, че не осигурявал достатъчно пари за киното и така нарушавал Закона за филмовата индустрия. Министър Рашидов е трудно да бъде жертван, той е ценен за правителството. Затова пък обвинението към заместника му Дерелиев за ”липса на диалог” и липса на допълнителни средства му коства главата.
За непросветените в кинаджийските афери трябва малко разяснения. Законът за филмовата индустрия /ЗФИ/ е един уникален закон. Той е единственият закон за отделно изкуство у нас /ако не споменаваме яловия Закон за закрила и развитие на културата/. Без съмнение ЗФИ е голямо достижение за българските кинаджии и има защо те да го бранят сега. Законът промени живота им и оттогава някои хора започнаха да живеят по-охолно. Макар че по време на приемането му през 2003 г. същите тези хора бяха на нож срещу основния му автор – този същия Дерелиев. Тогава те никак не харесваха закона, който благодарение на тогавашната Комисия по културата в парламента /начело със Стефан Данаилов/ успя да се наложи. Законът е уникален, защото съдържа в себе си специална формула, която гарантира в държавния бюджет всяка година субсидия за българско кино, при това нарастваща на базата на филмовите разходи от предходната, независимо от състоянието на държавата. Започнаха да се произвеждат вместо един-два до десетина нови игрални филма годишно. Започнаха да дебютират и млади творци, което преди бе практически невъзможно.
Но финансовата катастрофа на влака на киното бе предизвестена. В условията на криза се наложи да се съкращават средства отвсякъде в държавния бюджет. Включително и от подкрепата за изкуствата, която никога не е била особено голяма в немощното Министерство на културата, включително и от киното. Това предизвика истеричен вой от страна на кинаджиите. Всъщност запознати припомнят, че първият сериозен сблъсък бе още през есента на 2009 г., когато по идея на човека, управляващ средствата в Министерството на културата, министър Рашидов отнема над 2 млн. лв от бюджета на киното, за да запълни дупки в театрите и сценичните изкуства, които смята за приоритет. С обещанието да ги върне в началото на 2010 г. Нещо, което не само че не се случва, но той намалява отново средствата за филмопроизводство, тъй като за него е от значение т.нар. реформа в театрите и музикалните институти.
Като капак на разразилата се кинодрама внезапно по искане на Министерството на финансите при обсъждане на Закона за държавния бюджет за 2011 г. в Народното събрание се гласува поправка, че средствата по Закона за филмовата индустрия ще се осигуряват ”при възможност”. Тоест с един израз се изпраща всичко извоювано досега… на кино. Тогава кинаджиите излязоха на улицата.
Няколко киноорганизации внесоха иск за обявяване на противоконституционност на параграфа с думичките ”при възможност”. Предстои разглеждането му от Конституционния съд. Не е известен друг подобен случай досега. Юристи пък се учудват защо досега никой не е поискал отмяната на израза ”когато това практически е възможно” в Закона за радиото и телевизията, където се урежда 50% квота за европейски, вкл. и български произведения и филми в телевизионните програми (чл. 19а от ЗРТ).
Въобще прави впечатление, че агресията на кинаджиите е насочена само срещу министъра на културата, но не и към Българската национална телевизия, която, свиркайки си, не спазва закона и втора поредна година не отделя задължителните 10% от общата си субсидия за българско филмово творчество (чл. 71, т. 2 ЗРТ). Странно е, че кинаджиите така клекнаха пред старата майка-телевизия.
Ако има нещо дразнещо в надменното поведение на българските кинаджии, то не е толкова алчността на неколцина филмови продуценти, а безцеремонното им самообявяване за някаква национална ценност, независимо от качествата на филмите им. Всъщност те най-много се вбесяват, когато някой отчаян български зрител заговори за това какви негледаеми филми те правят. Зрителските успехи на ”Мисия Лондон” и ”Тилт” са капки в морето на надеждата.
Седмичен Труд
