Семейството на Нери Терзиева трудно приема, че се омъва за християнин

„Няма да плачете за мен! Нашето поколение преживя много и си отива, може би за добро. Но пазете децата, те са всичко на този свят”. С тези думи се сбогува иконата на БНТ, лицето на новата, жива телевизионна журналистика в България Нери Терзиева. Тя си отива от този свят в любимия си Пловдив навръх деня на Ботев – 2 юни 2022 г. Погребението беше в съвсем тесен кръг, а по желание на легендарната водеща на „По света и у нас” тялото й беше кремирано.
 
Диабетът е безмилостен. Той бавно съсипва журналистката. Две седмици преди да си отиде, състоянието й се влошава. Постъпва в болница, където и угасва. Диабетът и кончината на Нери обаче не могат да отнемат у хората, които са нейни ученици, нейни деца в журналистиката, уроците, любовта и отдадеността, която дава на всеки, попаднал под обсега й през двете десетилетия в ефира на БНТ.
За онези, работили под крилото й, тя не е началник, директор или взискателен ментор – тя е майка, семейство, учител и покровител. Такава е и за новините, които гледаме днес – репортажите с личен привкус, истинските истории, говорещите картини и мълчащите журналисти, знаещи кога да оставят кадрите да въздействат повече от думите. Нери Терзивеа създава живото сърце на новините, поставя емисиите и събитията в душите на хората, премахвайки назидателния и суховат тон, заговаряйки със сърцата на зрителите. Това е революция. В зората на демократичните промени Терзиева успява да накара зрителите да отворят вратите за новините, не само да слушат емисиите, но и да чувстват от сърце всяка разказана история, да съпреживеят всеки репортаж или събитие, отразени от нейните „деца”. Такива се чувстват всички, които днес са възрастни, врели и кипели в телевизионната журналистика, дори и „пишещите” репортери и редактори, зърнали я дори само от екрана. Нери Терзиева е учител на мнозина извън телевизията, без дори да съзнава това или някога да ги е виждала и наставлявала.
Нери Терзиева е родена във Велинград като Нериман Терзиоглу през 1952 г., но не живее там. Израства в Асеновград. Дори години по-късно бъдещата новинарка не подозира, че ще трябва да се превърне не в Нери, а в Нели. Всичко е заради Възродителния процес, когато насилствено са променени имената на хиляди като нея. В края на 80-те години за пръв път Нериман изгрява на екран като Нели. Три десетилетия не й дава мира, че няма наказани виновници за насилието върху българските турци, за изселванията, смяната на имената им и обезличаването им. Като концлагеристите – вместо име, получаваш номер, ставаш нов, но дали човек?
В случая на Нериман, вместо рожденото си име, получава друго. Изяждат й името, казва Нери, превръщат я в Нели… Не прощава никога това на мъчителите. Това е едно от най-големите изпитания в живота на журналистката, започнала първите си стъпки в пловдивския новинарски център. Тя не забравя стореното и възкресява чувствата си във филма „Откраднати очи”. Сюжетът е разтърсващ като „Крадецът на праскови” – разказ за невъзможната любов на туркинята Айтен и българинът Иван, който отговаря за печатите върху паспортите на насилствено преименуваните турци. Айтен решава да открадне печатите. Двамата с Иван се влюбват, но Възродителният процес е безмилостен – детето на Айтен е убито, а Иван изпада в шок. Двамата с Айтен се опитват да изплуват от смъртта към общо бъдеще… Филмът бе показан отново по БНТ в деня, в който тя си отиде.
И в живота си, в семейството си Нери не дели хората на мюсюлмани и християни, напротив. „Шареното е най-прекрасният цвят. Всички честваме заедно и Байрямите, и Великдените. В моя род има и християни, и мюсюлмани. Един братовчед на мъжа ми е будист, женен за новозеландка. Началото на тази шарения поставих аз на 24-годишна възраст с моята сватба. На родителите ми им беше трудно в началото да възприемат, че се омъжвам за християнин. Посърдиха се шест месеца, посърдиха се, а после се роди дъщеря ни Антония и им мина. Подписахме с Евгений (съпругът  й – Евгений Тодоров – бел. ред. ) тайно в Пазарджик – всъщност това беше двойна сватба, понеже нашите кумове се ожениха в същия ден”, спомня си приживе Нери.
Разкрепостена или не в брака си с християнин, Нери успява да разсърди семейството си  – половин година изобщо не й продумали. Когато обаче се родила дъщеричката й Антония, омекнали като сняг на слънце. Антония е гордостта на Нери, в чието семейство вече няма само християни и мюсюлмани, заради „шаренията” има католици, будисти, по всички родови разклонения. „Ние сме огледалото на толерантността в България”, смее се Нери.
Детето обаче се ражда глухонямо и това дава на Нери поредното изпитание и още по-голяма любов към децата – нейното и чуждите. Антония е силна като майка си – младата жена завършва „Зъботехника” с отличие и дарява Нери и съпруга й Евгений с двама внуци – Тодор и Ева. Децата – било в редакцията, било в дома й, са най-голямата радост на журналистката А самата Нери успява да донесе светлинка и радост за много други дечица в неравностойно положение, като през годините създава кампании в помощ за тях, бори се за каузи и вярва в бъдещето, което са именно те.
Именно Нери е първата, която дава „бъдещето” от телевизионния екран и на всеки един зрител, в смутните години „при обръщането на палачинката”. „Добър вечер, дами и господа”, се чува за пръв път от телевизионния екран именно от устата на Нери. Дотогава нацията е получила мазоли в ушите от 45-годишното „другарки и другари”. „Кой ги е имал Тодор Живков и Политбюро за другари? Фалш от началото до края! Нери и Асен (Асен Агов – водещ емисиите „По света и у нас” с Терзиева по онова време – б. р.) обърнаха езика, донесоха ни надеждата за промяна”, коментират обикновени зрители, свидетели на революцията от екрана.
Колегите, учениците, и „децата” на Нери в телевизията я помнят като майка, но и като приятел. Самата тя тръгва на лов за таланти още през 1989 г. заедно с Александър Авджиев във Факултета по журналистика. Зарибява много от студентите – тогава БНТ е само една телевизия. Но от децата иска старание и креативност. Всеки ден надъханите репортери трябвало да отиват на работа поне с по две теми, които Нери не давала на „старите кучета” да разработват – напълно се доверявала на младежите и ги пращала „зелени” по събития, по репортажи, да разследват собствените си идеи. Мотивира младите да развиват личното, да търсят повече от сухата новина, да виждат душата на журналистиката, както я вижда тя. Всеки посрещала с „добре дошъл, дете”. Но когато се обсъждат репортажи, новини и открития, Нери е безкомпромисна към онези, дошли без идеи. „Който няма предложения или идеи – да излезе”, отсичала журналистката.
Лицето на „истинската” БНТ, онази без официозния изказ, заучените фрази и сухата пропаганда, не търпяла ”журналистика в черупка”. Към репортерите се отнасяла като към всички останали с едно-единствено кредо. Научила го от родителите си – шивачка и начален учител. „Когато можеш да дадеш, трябва да го направиш непременно. И че трябва да си почтен. Че трябва много да държиш на приятелите си”, споделя легендата. Тя никога не пристъпва това вярване. И въпреки че създава живата журналистика, е благосклонна към онези, които са скептични към това, „което чуват от телевизора”. Смята го за добра черта у българите.
„Българинът, слава богу, е малко по-различен човек. Мисля, че едно от постиженията на последните години е, че мина времето, когато човекът приемаше за истина от последна инстанция онова, което му казват медиите. Българинът е разсъдлив човек, може да си намери дистанцията към всичко онова, което се опитват да му кажат. Но и аз съм заразена от основния му кусур – да очаква все лошото. Понякога, може би за да извиня себе си, си мисля, че това се дължи на факта, че съм жена и майка. Но се питам – защо все чакаме лоши неща, защо все мечтаем за чуждо рамо, ако може да е институция – още по-добре. Всички хора, които са успели да се изтръгнат от това чувство, все някога са успявали”, вярва още Нери Терзиева.
За да убеди българина, че винаги е добре да чуе друга гледна точка, създава и „Ефир 2” – чудото на телевизията в онези години, „втори канал” и го превръща в брат и конкурент на БНТ, но само, за да вдигне още повече нивото на телевизията у нас, да възпита хората в лично мнение, в здравословен скептицизъм, в разсъдливост.
През 1993 г. тогавашният директор на телевизията Хачо Бояджиев обаче уволнява легендата. Нери винаги твърди, че не харесвал финансовата й политика. Според нейни колеги като Камен Алипиев-Кедъра и Сашо Диков, не харесвал самата Нери, а специално Диков няма да прости, че Бояджиев е лъснал като агент на Държавна сигурност. С Нери не си тръгват всички, а самата водеща е почти гузна от проявената любов на близките си в телевизията – сякаш обичта им към нея ги лишава от топлото място в БНТ. Не искала да напускат. Нери повече не се връща в националната телевизия, а продължава борбата като подава искане за издаване на лиценз за частна. Не го получава.
„Гледам иронично на израза, че съм родоначалник на новинарството. Аз идвах от плебса на телевизията, от провинциален телевизионен център. Там години наред имах възможност по-активно да контактувам с аудиторията си, защото работех в живо предаване – винаги отпред седяха живи хора . не можеш да не забележиш, че те се вълнуват от разни неща. И че често това не са твоите лични вълнения. Научих се на тях да „сервирам” това, което правя”, простичко разкрива Терзиева „тайната” на живата журналистика. Вълнувай хората, показвай им това, от което те се интересуват, вдъхни душа на една новина. Накарай зрителя да съпреживява, да усеща, да се гневи, да плаче, да се радва, да поиска да даде помощ и подкрепа след една емисия, след един репортаж. Това е голямата любов на Нери след Антония и съпруга й Евгений. И след Пловдив. Него водещата също не изоставя никога, въпреки че се налага да пътува всеки ден от столицата до любимото място. Там е последният й дъх.
Днес колеги, ученици, приятели и приближени на Нери се сещат, че трябва да се учреди я награда на нейно име, я да се кръсти студио в националната телевизия, я БНТ да се извини официално за позорното си поведение към нея.
Суетата не може да докосне вече Нери Терзиева. Всъщност и приживе не я е докосвала. Напред не я водят успехите, славата и престижът – водят я децата, младите хора в медиите, в журналистиката, на които всячески предава своя оиит. Чрез тях Нери Терзиева ще живее вечно и без награди и табелки над студиа.