Шофьор на автобус разплака млада актриса! Вижте тъжната и „срамна“ история на Маринела Георгиева

Младата актриса от театър „Димитър Димов” в Кърджали Маринела Георгиева сподели лична история за сблъсъка й с безчовечността в градския транспорт в София.
 
Публикуваме разказа й без редакторска намеса:
Вечерта на 25 ноември, четвъртък, към 18 ч ми се наложи да пътувам по линия 11 до спирката на хотел Плиска. На спирката с ужас установих, че не съм взела пари и имам около 2-3 лева на стотинки из чантата, с които да си платя билетчето. Предположих, че ще стане проблем, но вече беше много късно. Застанах и започнах да броя стотинки. Качих се в автобуса и поздравих шофьора с най-любезния ми тон, помолих го за билетче. „Първо парите!“, изръмжа той, карайки ме да се чувствам като част от преговори на наркокартел.
 
Пуснах стотинките в малкото отворче и веднага бях застреляна с присмехулен поглед: „Не може такива стотинки“. Аз заемам отбранителна позиция и обяснявам, че съм ги преброила, няма стотинки по една или две, но нямам и никакви други пари. Да не съм ти касиерка в „Кауфланд“, да ти броя стотинки? Аз ще ги преброя пред Вас, не Ви лъжа. „Брой колкото щеш!“
 
Започвам да броя стотинки упорито, а той подигравателно ми заявява, че билетче няма да получа. Питам какво да правя, като дойде контрола, а той отвръща, че въобще не го интересува. Една жена се обръща към мен на скандал и ми казва да оставя човека на мира и да не го ядосвам. Автобусът е пълен с хора. Никой друг нищо не казва, само безправна тишина, която ме осъжда на забвение.
 
Шофьорът вече крещи, това не било негова работа, нямало да ми даде билет. Опитвам се да респектирам, заявявайки, че иде се оплача и тогава една жена се обръща към мен и пита:
 
„Какъв е проблемът? Ето, дайте м и стотинките, аз имам по-едри. Три по 50 и едно 10. Цената на спокойствието. Аз съм от Столичния общински съвет, не е нужно да се оплаквате никъде. Да прекратим спора“, казва тя.
 
Шофьорът, очевидно стресиран от споменаването на такава страшна държавна институция, започва да се оправдава. Аз, вече смекчила тона, казвам, че съжалявам, но не съм чула тези пари да са излезли от обращение. Той ми вика грубо да се махна и трета жена с дете се обажда, потвърждавайки остро, че наистина е време да се махна. „Разберете шофьора!“, поде спасителката ми от Столичния общински съвет.
 
Заплаках. Намокрих маската. Съдейки по безразличието и мълчаливата раздразнителност, която се стрелкаше към мен осъзнах — пред целия автобус аз бях луда. Срамна. Мизерна. Жалка. Защото дръзнах с наглостта си да поискам билет с жълти стотинки.
 
Припознаха в мен лицето на мизерията, може би. Сигурно приличам на такава някаква несретница. Не ми се плачеше заради шофьора. Мъчно ми стана, че останалите 20 души за пръв път виждаха момиче да плаче. За пръв път виждаха човек в кофти ситуация. В тия времена най-приятното чувство е да се чувстваш човек. Човек сред хората. Човек, който не се срамува да плати с жълти стотинки. Най-големият грях. Ами така е, виновна съм.“