Валентина, победителят от последния сезон на „Хелс Китчън”: Казаха ми – шоуто е нагласено, недей да ходиш

Колоритната бургазлийка Валентина Вълкова, която от години работи и живее в Германия е победителят в приключилия миналата седмица нов сезон на „Хелс Китчън”. Дни след триумфа й разговаряме с нея по телефона. Валентина признава, че е на кръстопът – хем иска да отвори свое заведение, хем осъзнава, че в момента е много трудно. Междувременно е започнала работа в ново заведение в Германия.
 
– Валентина, откъде дойде обръщението „захарче”, което използва дори в най-напрегнатия момент на „Кухнята на Ада” – финалът, където трудно човек е мил с екипа си?
– От съпруга ми! Имахме гости и аз му казах, че е  чукундур! И един приятел ми обясни, че това е един вид захарче. И така си остана, после го бъзиках – захарче това, захарче онова. Преди това бяхме с него на „слънце”.
– Той вярваше ли, че ще спечелиш?
– Вярваше дори повече от мен, семейството ми винаги ме е подкрепяло. Дори когато казах, че напускам работа и отивам да правя това, той ми каза: „Ами, добре, щом така ти харесва, прави го”. Малко мъже биха го направили, защото всеки гледа интереса на семейството си. Само съпругът и децата ми казаха, че ще успея. Майка ми обаче беше по-прагматична: „Къде си тръгнала да се занимаваш с глупости, да си оставиш тук хубавата работа в Германия, заплатата, всичко ти е уредено?”. Беше против. Тя също работи в хотела, в който и аз. Баща ми пъкказа: „Ти къде отиваш там, да се излагаш?!” А сега – много се гордеят с мен! Когато се върнах в Германия, татко ми каза: „Браво, тати, много се радвам, че показа толкова силен характер и това, което можеш!”. Майка ми пък се вълнуваше да се прибера вкъщи, без значение кое място съм взела, тя така разсъждава и аз също – човек така трябва да обича децата си, без значение дали са взели първото място или последното.
– Родителите и съпругът ти как реагираха на критиките към теб, негативите, които се изляха по твой адрес?
– Майка ми много навътре го прие, а баща ми изобщо не си направи труда да ги чете, той не се занимава с такива неща. Съпругът ми каза, че винаги за успелите ще има какво да се говори, да не ми пука! Но майка ми, милата, непрекъснато кръвно е вдигала, постоянно е отговаряла на някакви хора, които са писали за мен, а най-неприятно й е било, че това са хора, които дори не ме познават! Хора, които нямат право на мнение! Нали бях луда, истерична, но де факто, който ме познава, ме подкрепя и смята, че бях себе си. Да, по-темпераментна съм, но това съм аз! Приятелите ми казват – грам не се преструваше за пред камерите, Валя! И аз нямам за какво да играя театър. Театър си играят другите колеги, аз показах това, което мога, да покажа къде ми е мястото. И какво значи „много викаш”! Човек като работи със сърце, ами вика! Какво да направя, че гласът ми е писклив – да го изтрия с гумичка ли?!
– По време на снимките кракът ти пострада сериозно. Реши ли тогава, че това е краят, че шоуто свършва за теб?
– Да, изплаших се много. И то защото преди това, когато имахме задача, аз успявах първа да свърша. И си мислех дали и с този крак ще успявам отново да съм първа или поне навреме да съм готова. Но толкова се бях стегнала, че нито веднъж колега не се наложи да ме чака и минута! Нито веднъж не съм парадирала, че кракът ми е ударен или някой трябва да се съобразява с мен. Нито веднъж не натрапих това, че съм пострадала. И много хора ме питаха – ами ти сега, защо продължаваш? Ами аз затова съм дошла тук. Когато човек иска нещо, трябва да е готов на всичко, за да го получи. Само семейството и децата не се жертват! Но чисто за работата и издръжливостта, аз съм такава! Била съм с разстройство и повръщане, в 5 сутринта, без да съм мигтнала цяла нощ, отивам на работа. Може да съм като бита, но ще изкарам деня! Отговорна съм до себеотрицание и много се гордея с това.
– Казваш „колегите, колегите”. В кухнята има ли приятелства?
– Честно да ви кажа, не. Трудно в кухнята може да създадеш приятелства, там сме колеги, много пъти съм казвала. Извън кухнята може да си пием кафето, там вече нещата са съвсем различни, може да се бъзикаме, забавляваме. Но когато става въпрос за работа, ние трябва да даваме нужното, защото гостът не се интересува ние разбираме ли се, или не. Той иска да се нахрани. Когато аз отида на ресторант, искам най-доброто за семейството си и затова искам да дам и най-доброто за гостите си. И ако хората, които казват, че се вика в „Кухната на Ада” или някой вика повече от необходимото, просто нямат представа от професионална кухня! Да ги докарам тук в хотела, в който работя при шеф Франц, да видят какво значи викане! Аз съм работила с 12 германеца и никога не съм си позволявала да падна под тяхното ниво, за да си правят майтап с мен. Винаги съм била на такава висота, че никой от тях не е можел да ми каже и копче!
– Това, че си жена в професионална кухня, затруднява ли те?
– Доста е трудно да, и тук в Германия е същото. Трябва да се наложиш като характер. А аз съм такъв, който е наложил уважение към себе си. И на шефа съм му казала: „Шефе, само ти можеш да си позволяваш от време на време да ми казваш нещо”. И той ми се хили. Защото те са само германци, аз съм единствена българка. Аз съм кореняк българка, германка не искам и няма да ставам! Кучето ми вкъщи със самолет от България дойде! Германец, който ми се прави на по-висша класа от мен, у нас не може да влезе. Нямам претенции да имам нищо тяхно. Но като интелект, като работа, винаги са ме уважавали страшно много, много повече отколкото други германци. Изключвам моментите на бъзици помежду ни! Шефът ме пита например: „Ти циганка ли си?” Отвърнах му: „Как ще съм циганка, шефе, аз съм чистокръвна българка”. Шефът все казва, че аз командвам всички и съм някакъв уникат. Всички звена, които са в хотела, всички ме уважават. В кухнята само се страхуват от мен и имат респект, навсякъде другаде в хотела обаче са ми приятели. Но това уважение се постига с много работа. Така да бачкаш, че да идват теб да питат за мнение и да те молят за нещо, а не ти тях. Ти молиш ли се, значи че трябва да си затваряш устата.
– А с наградата от 100 000 лева какво мислиш да правиш?
– След като платя убийствените данъци, които трябва да платя върху нея и в България, и в Германия, доколкото чух, смятам да отворя ресторант. Искам много, но пък като се замисля по въпроса, много от колегите, които завършиха „Хелс Китчън”, отвориха ресторанти, работиха ги по около година и ги затвориха. Аз не искам да съм масова, аз не съм масово производство. Аз съм Валентина. Смятам да не рискувам, защото и в Германия е страшно скъпо да се отвори ресторант – сигурно ще ми трябват 300 000 евро за старт. Като за начало продължавам да работя, започнах в един нов хотел сега. Шефът тук е с 31 години стаж и има какво да доуча от него. Никой от нашата професия не бива да се бие в гърдите, че няма повече какво да научи. Там не викам вече, там си затварям устата и слушам. И като към шеф Виктор Ангелов се държа – не се подмазвам, а мълча и уча от някой, който може повече от мен и показвам уважението си. Но да, продължавам тук работата и възнамерявам да си направя сайт за кетъринг от вкъщи. При нас още е затворено, нужен е тест за влизане в страната, не знам как ще стои въпроса с войната с Украйна и Русия, в Германия няма олио и брашно достатъчно! Това са продукти, които са важни за един ресторант, без масло и олио хубава храна не може да се сервира. А тук вече на ресторант дават по 30 литра олио за две седмици. Това е много малко! Затова колкото и да мисля, колкото и от раз да искам да съм на върха, хем знам, че няма как да стане. Но няма да стане веднага, а стъпка по стъпка, защото не искам хората да ме забравят и искам да ги радвам с качествена храна. Дори и да направя не само кетъринг, но и нещо такова – ще имате гости довечера например, нямате време да сготвите, обаждате се на Валентина Захарчето и ви сготвя едно четиристепенно меню, носи ви го вкъщи и си имате готина и качествена храна! За да може да съм на пазара, хем да вложа в нещо от себе си успеха. И да сложа някакви основи на моя ресторант.
– Семейството ти склонно ли е да се върнете в България при това положение?
– Семейството ми винаги би ме подкрепило. България си е България и винаги ще си я обичам, но факт е, че тя предоставя изключително нищожни възможности на младите семейства. Говоря когато нямаш вуйчо владика… Аз много обичам държавата си и за мен, честно ви казвам, ми се върна надеждата, когато шеф Ангелов, който не познавам, ме избра за играта. Защото очаквах, че всичко ще е нагласено. И когато влизах, на моята най-добра приятелка мъжа й ми каза: „Е, къде отиваш, то сигурно е нагласено и каквото и да направиш, Ангелов ще го изплюе и ще каже, че не е вкусно!” А нито веднъж не видях такова нещо – изключително очарована съм от продукцията. Хората отстрани гледат – ами слаб сезон, слаб сезон! А колеги от другите обясняват, че нашият е бил най-труден, защото правихме почти всичко на мига без заготовки. Слаб сезон, защото не съм ти била симпатична сигурно, че не съм 50 кила, а 80! Не ме интересува мнението на хора, които ги вълнува повече външният вид, отколкото това, което работиш. Килограмите са поправим фактор, аз мога да отслабна, но простите си остават прости завинаги!
– Какво ти е впечатлението от твоята съперница Виктория?
– Никога не съм се притеснявала, че някой може да ме пребори. Аз давам всичко от себе си и е трудно да ме надминеш. Тук, в Германия, не ме питат дали е вкусна супата, защото ей, така, аз съм симпатичната дебелана, а защото мога да работя! И са ме оценили. И това ме пита и шефа на кухнята! И му казвам истината, и затова уважава и мнението ми, че не лицемернича, защото гостът ще го яде това после, а ако не му хареса, втори път няма и да дойде. Няма да се подмажа! В предаването – един епизод например сме го снимали два дена. Осем часа съм мълчала на такива прости хора, такива неща съм преглъщала, само и само да си премълча, но не се издържа! Прост народ, български! Денислав си сваляше гащите и пърдеше! На какви ли не простотии се нагледах там! Друг на мое място нямаше да издържи.
– У дома готвиш ли?
– Да! Децата ми например ще поискат палачинки в 9 вечерта след работа. И им ги правя. Готвя им разнообразно – пиле, паста, броколи, ядат здравословно. Германците пък научих да ядат българското пиле с кисело зеле, класика си е.